Среща със себе си!

  Тичайки по трудния път към непознатото и различното, някъде изгубих себе си. Усетих, че улисана в тичането, пропуснах много изгреви и залези, много приливи и отливи, много слънчеви усмивки и много дъждовни сълзи. Спрях да плача и спрях да се усмихвам. Но продължавах да тичам. Дните и нощите се сливаха. Спрях да почина до едно малко езерце. Огледах се в кристалните му води: същото лице, а толкова различно! Аз го гледах, а от водата ми говореше моето Его: „ Вместо ти да ме притежаваш, сега аз властвам над теб! На мен често приписват оскърбителен смисъл. 



Но аз съм като къща, чиито стени бързо могат да рухнат. Хубаво е да имаш къща, нали!? Но лошо е, ако никога не излизаш от нея!“. Помолих го да остане с мен, защото нощите бяха кошмарно самотни и страшни, но то изведнъж изчезна. Странно, но се почувствах по-лека и  бавничко започнах да чувствам.



   Изплашена до смърт станах и продължих да тичам. Не исках да мисля. Исках само да усещам полъха на вятъра. Минаваха месеци и години и стигнах до върха. А там беше ужасно студено! Чрез облаците проговори моят егоизъм: „ Виждаш ли?! Сега си на върха. Тук невинаги е така, както хората си го представят. Сега е много студено, но когато пекне слънцето, може и да изгориш. А може и да се търкулнеш с такава сила, с каквато лавината се спуска по склона“. И изведнъж облаците се скриха, а с тях и егоизмът,  и пекна слънце, но приятно: такова, каквото те гали нежно с лъчите си! Отново се почувствах заредена и готова да продължа пътя си.



   Стигнах до един извор. Нещо ми подсказваше, че това е мястото, за което съм се запътила. Бях доста жадна и отпих няколко глътки от извора, а капчиците, останали по устните ми, проговориха с човешки глас: „ Ние сме част от твоя изВор. Пълни сме с любов. Ние сме и твоят изБор! Можеш да живееш с нас или без нас. Успя да усетиш живота без его и егоизъм. Сега в теб има само любов. Тук е светът на простотата: на простичките, но живототворящи неща. Можеш да избереш да останеш  или да се върнеш обратно по пътя. Това са твоят изВор и твоят изБор!“.



   Потръпнах! Не се върнах. Направих своя избор и припознах своя извор. Когато започва да пресъхва, аз отново каня себе си на среща, започвам да тичам и да го търся, докато един ден не осъзнах, че той е в мен. Но трябваше да започна да СИ ЛИПСВАМ, за да потегля на ново пътешествие из душата си и да го намеря.

  От изВора винаги извира любов. Просто изБорът да я поканим в живота си е наш!!!

Коментари

Популярни публикации от този блог

Чувствам, следователно съществувам!

Част II: Синдромът на послушното дете