Психотерапевт Любомира Димитрова

      Всеки от нас поне веднъж в живота си е чувал като малък : „Браво! Какво послушно дете!“. А много от вас сигурно го казват и на своите деца. Но какъв смисъл влагате в думата „послушно“?!   За повечето родители послушното дете спи по разписание ; яде по разписание – безропотно и всичко, което му се предложи за хапване; тича и играе, когато възрастните кажат, че може, иначе стои тихо, плахо, мирно и кротко до мама. Без да осъзнават, много родители възпитават деца, които се превръщат в големи, но не и в зрели хора ; хора, които нямат собствено мнение, а и дума не може да става за отстояването му. Тези деца са „удобни“ за родителите си и постепенно привнасят тази удобност и в живота си като големи. Тези пораснали хора не могат да вземат живота в ръцете си, не могат да поемат инициатива, пасивни са, не е изключено да имат проблеми в социалната адаптация и поставянето на конкретни цели.   Но тези пораснали деца НЕ са виновни, защото тях така са ги учили! ...

  Всеки родител се стреми да даде най-доброто от себе си в процеса на отглеждане и възпитание нанаследника си. За съжаление, факт е, че голяма част от родителите са просто биологични такива, а психическото им съзряване за тази житейска роля съвсем не е развито! И не, не става дума за хронологичната възраст на човека, а за психологическата. Това, което един родител смята за най-доброто за своето дете, невинаги в действителност е така. Децата имат свои собствени стремежи, мечти, цели, проекти. Поставени пред стената на високите очаквания и строгите изисквания на своите настойници, подрастващите трудно успяват да я разбият или прескочат. Това ги кара да се чувстват неспособни и често пъти репликата „За нищо не ставам“ витае в собствените им главички като страшна присъда от последна инстанция! А това е тъжно...много тъжно! В изблик на гняв родителят често изрича думи по адрес на детето си, без да се замисля. Прави го от любов, въпреки че е гневен, защото, замислете се, ние се гневи...

  Една от темите, върху които често родителите се замислят, обикновено доста късно, е темата за финансовата култура на децата. Когато това не се случи навреме, парите се превръщат в основен източник на напрежение и конфликти в семейната среда. Отношението на децата към парите е силен фактор за спокоен живот и едва ли е удачно да ги оставим сами да управляват „джобните“ си, разчитайки на училищната лафка като единствено опитно поле в тази област. Защото НЯМА ДЕЦА ПРАХОСНИЦИ! ИМА РОДИТЕЛИ, КОИТО НЕ СА ВЪЗПИТАЛИ ПРАВИЛНО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ПАРИТЕ У ДЕЦАТА СИ! Обикновено малчуганите се сблъскват с въпроса за парите, когато тръгнат на училище. Но подготовката за този момент е добре да започне много преди това. Още от съвсем невръстна възраст, децата взимат бонбонки и стотинки и ги слагат в джобчетата на дрешките си. Това е един подходящ момент да започне обучението по управление на личните финанси. Дори да ви звучи претенциозно и прекалено, детските мозъци запечатват всяка ваша реплика в...

    Тичайки по трудния път към непознатото и различното, някъде изгубих себе си. Усетих, че улисана в тичането, пропуснах много изгреви и залези, много приливи и отливи, много слънчеви усмивки и много дъждовни сълзи. Спрях да плача и спрях да се усмихвам. Но продължавах да тичам. Дните и нощите се сливаха. Спрях да почина до едно малко езерце. Огледах се в кристалните му води: същото лице, а толкова различно! Аз го гледах, а от водата ми говореше моето Его: „ Вместо ти да ме притежаваш, сега аз властвам над теб! На мен често приписват оскърбителен смисъл.  Но аз съм като къща, чиито стени бързо могат да рухнат. Хубаво е да имаш къща, нали!? Но лошо е, ако никога не излизаш от нея!“. Помолих го да остане с мен, защото нощите бяха кошмарно самотни и страшни, но то изведнъж изчезна. Странно, но се почувствах по-лека и   бавничко започнах да чувствам.    Изплашена до смърт станах и продължих да тичам. Не исках да мисля. Исках само да усещам полъха на вятъра. ...

     Не мразя нищо и никого. Научих се да бъда толерантна, да не съдя и да не приемам нещата, такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Но едно явление така и не успях да приема. И това е изневярата във всичките й форми. Изневярата е предателство, наказание, болка, отрова и за предателя и за предадения.   Всеки е изневерявал. И не, не става дума за онзи тип изневяра в отношенията между двама души. Става дума за това да изневериш на себе си. Колко пъти си се примирявал с полуживот, за да угодиш на другите?! Колко пъти си „изтривал“ себе си от списъка с приоритети?! Колко пъти си погазвал своите принципи и убеждения в името на хората?! Колко пъти си се променял в името на това да се харесаш на някого или да бъдеш приет в даден кръг от хора?!    Ето тази изневяра е най-жестоката. ДА ИЗНЕВЕРИШ НА СЕБЕ СИ. Правейки постоянно компромиси със собственото си „аз“, ти всеки път откъсваш по едно парченце от себе си, докато един ден разбираш, че ти е ужасно трудно ...

       Много пъти съм се сблъсквала очи в очи с тъгата. Много пъти се е настанявала във всяка моя клетка. И точно тази тъга е карала от очите ми да вали пороен дъжд. Но не се срамувам. И не съм се страхувала, че ще предизвикам съжаление...Защото не съм го целяла. И не съм се чувствала слаба. Именно в сълзите съм намирала онази сила, от която съм имала нужда в момента. Така е и до днес.    Сигурна съм, че и на вас ви се е случвало, когато плачете, някой да се опита да ви окуражи с репликата: „Стегни се!“. Но моите чувства са на друго мнение, а аз нямам против да им предоставя възможността да се проявят. Сълзите предизвикват душевен катарзис. Същото усещане като след продължителен валеж: за чистота и приятно очакване на дъга. Ето това усещане не ми позволява „да се стегна“.    И всъщност защо отричаме тъгата? Тъгата е емоция, която аз си позволявам да изпитам, защото не искам да се превърна в емоционален инвалид. Днес ще отрека тъгата, утре неуд...

  Отвсякъде ни обстрелват с думата „трябва“. Всеки има изисквания към нас, всеки ни казва какво е необходимо да се направи. А на мен тази дума хич не ми е любима. Дълго време се борих със себе си, докато я отстраня от речника си. Успях! И това си е голяма победа! Сега ще ви обясня защо...    Когато планираш ежедневието си и изредиш един дълъг списък и пред всяко нещо поставиш „трябва“, се чувстваш задължен. Този императив в отношенията   с хората; в дейностите, които извършвам, ми идва в повече. Кой е казал, че „трябва“? Това „трябва“ със силата на закон ли е? Да, но наложен от нашия СвръхАз.     А задължението и заповедта предизвикват съпротива. Струва ли си да се бориш и с нея? В някои случаи: може би да. Но тук можеш да си спестиш появата й.    Прецених между кои дейности мога да поставя знак за равенство между „трябва“ и „искам“. Просто превърнах всяко „трябва“ в „искам“. Другите дейности отстраних от ежедневието си. Почувствах, че ...