Синдромът на послушното дете

    Всеки от нас поне веднъж в живота си е чувал като малък : „Браво! Какво послушно дете!“. А много от вас сигурно го казват и на своите деца. Но какъв смисъл влагате в думата „послушно“?!

  За повечето родители послушното дете спи по разписание; яде по разписание – безропотно и всичко, което му се предложи за хапване; тича и играе, когато възрастните кажат, че може, иначе стои тихо, плахо, мирно и кротко до мама. Без да осъзнават, много родители възпитават деца, които се превръщат в големи, но не и в зрели хора; хора, които нямат собствено мнение, а и дума не може да става за отстояването му. Тези деца са „удобни“ за родителите си и постепенно привнасят тази удобност и в живота си като големи. Тези пораснали хора не могат да вземат живота в ръцете си, не могат да поемат инициатива, пасивни са, не е изключено да имат проблеми в социалната адаптация и поставянето на конкретни цели.  Но тези пораснали деца НЕ са виновни, защото тях така са ги учили!

    „Удобните“ деца чуват ежедневно думичката „НЕ!“. НЕ си играй с топката! НЕ пипай! НЕ разхвърляй! НЕ размествай! Толкова много отрицания, повечето от които дори нямат адекватно логично обяснение, което родителят би могъл да даде на детето, ако то контрира с въпроса „Защо да НЕ го правя?!“. Така постепенно тези деца се научават, че животът е опасен и всичко, което правят, ги излага на риск, ОСОБЕНО НЕЩАТА, КОИТО ИМ  ДОСТАВЯТ УДОВОЛСТВИЕ!!! В съзнанието на „послушните“ деца  „се загнездва“ идеята, че удоволствието носи някаква заплаха и то инстинктивно започва да се пази от тази наближаваща опасност, несъзнавайки, че всъщност се пази от това, което му носи наслада!

  Потискането на чувствата е характерно за тези деца, защото те вече са получили сигнала, че не е важно какво те чувстват, а каквото мама им каже да чувстват! Това е прекият път към „запушването“ на вътрешната жизненост. С течение на времето порасналите „послушни“ деца ще осакатяват всеки породил се импулс, всяка емоция (особено негативните), тъй като не знаят как да се справят с тях. Напълно възможно е да чувстват вина или срам, че изпитват дадена емоция или че в тях се поражда трайно чувство. 

       Подчинените деца трудно се отделят от родителското семейство, за да създадат свое. За порасналите „удобни“ деца съществува една семейна конфигурация, а именно тази на „моята мама, моят татко и аз“ и им е доста трудно да се възприемат в ролята на създател на нова такава семейна система, в която те самите се превръщат в „мама“ или „татко“.

    Порасналите „послушни“ деца не умеят да поемат отговорности, защото като деца не им е била делигирана самостоятелност. Няма как да се очаква от такива хора да мислят за последствията от своите действия – те така и не достигат до този момент на развитие в жизнения си цикъл.

     „Удобните“ деца се подчиняват безпрекословно, защото се страхуват, че в противен случай няма да бъдат обичани! А за едно дете одобрението на значимите възрастни е целият свят! Така всеки път, когато през детската главичка минава мисълта да изрази какво иска, детето отново се превръща в „послушно“, защото срещу непослушанието стои едно дълбоко очакване за необичаност.

  „Аз не мога да си позволя да хапна друго. Мама знае най-добре кое ще е полезно за мен. Знае, защото ме обича. Ще хапна, каквото ми казва, защото искам да продължи да ме обича!“- това си мисли едно детенце, което е свикнало да бъде тихо, послушно и удобно за възрастните.

   Тази висша форма на емоционално изнудване се е превърнала в стил на родителстване! И това е не е най-плашещото! Обичта по претекст или по заслуга се превръща в начин на живот за тези вече пораснали деца! Те се превръщат във възрастни, които знаят, че трябва да изпълняват условия, за да бъдат обичани!

   Преживяванията от ранно детство оказват силно влияние в живота ни. Някъде дълбоко в себе си всеки родител прави това от любов и дори не се замисля как отнема индивидуалността на детето си и как не му позволява да се превърне в зряла личност. Ако децата бъдат окуражавани и уважавани да намират форми за реализация и себеизява, ще израснат уверени в себе си и умеещи да поемат отговорност. Затова всеки родител трябва да умее, освен ДА ОБИЧА, но и  ДА УВАЖАВА детето си! А много родители не правят разликата между двете.

  И малкото опити на „удобните“ деца да изразят какво чувстват или да изрекат какво искат, са обречени на неуспех. Често пъти самите родители лепят етикета „неблагодарно дете“ на собствения си наследник. Едно дете няма как да върне обратно на родителите си всичко, което те са му дали (и в материален, и в духовен аспект). Това дете един ден ще стане родител и ще го даде на своите деца! ТОВА Е НЕОБРАТИМИЯТ ЗАКОН НА БЛАГОДАРНОСТТА!!!

   И всъщност е истински подарък едно такова „удобно“ и пасивно пораснало дете да срещне човек, който да му подаде ръка по пътя към „порастването“. И този човек едва ли ще е мама...Няма да бъде и тати! Те са имали възможност да го направят вече, но не са го направили, когато е било необходимо. Новият опит, който ще получат тези хора, ще им покаже, че „Аз НЕ съм ти“  и че  ИСКАМ и ЧУВСТВАМ не са забранени думи!

  Не е срамно порасналото „удобно“ дете да потърси ръка за помощ. ЗАЩОТО ЩАСТИЕТО Е НАШЕ ЗАДЪЛЖЕНИЕ, не просто наше право! И понякога, макар въпреки всичко и всички, дори и на по-късен етап в живота, то се настанява в нашия живот и влияе върху нашия стил родителстване, респективно върху децата, които ще създадем.

А вие какви деца бяхте?

Вашите родители как се държаха с вас?

А какви родители искате да бъдете?