За простотата и простотията...

    Живеем във века на материализма и лукса. Стараем се да имаме по много от най-доброто. Важно е виното да е марково, уискито да е дълго отлежало, а на масата ни да има скариди  и миди „Сен жак“, за да снимаме и да покажем в социалните мрежи колко изтънчен и претенциозен е вкусът ни. Всеки иска да поглези сетивата си: безспорно! Но когато този начин на живот се превърне в рутина, неговата машина ни завлича все по-навътре и по-навътре...Докато един ден не осъзнаем, че простичките неща най прилягат на душата ни.

   Простичките неща са чисти, конкретни сами по себе си. Те не носят излишни усложняващи обстоятелства. И обикновено тези простички неща са свързани със способността ни да даваме и да получаваме: любов, топлина, уют, съвет, усмивка!

   Простичките неща ни набавят необходимата доза храна за душата. А когато душата е спокойна, тялото е непоклатимо и недосегаемо от болести. И обратно: когато хармонията в душевен план липсва, сякаш отвътре нещо ни разяжда – бавно, малко по малко, докато не се появят първите симптоми на загубеното равновесие. Ако успеем да ги разчетем, здравето е на една ръка разстояние! Ако ли пък не, попадаме в плен на психосоматичната проява на собствения си когнитивен дисонанс.

    Тъжно е, когато простичките неща се срещнат очи в очи с простотията. В този момент рискуваме да ги „замърсим“ с лелеяния лукс и  предметните притежания. Винаги съм мислила, че бай Ганьо е жив и днес. Може би живее във всеки един от нас. Може би се проявява, когато простотията се опита да постави със себе си простичките неща на едно ниво в йерархията. Може би...

 Предположения много. Едно е сигурно: изборът да живееш простичко те прави щастлив. Откривайки нови хоризонти, вътрешното ни дете е щастливо и се радва неподправено. То се радва на малките неща, на малките жестове, на любовта и одобрението от мама, на приятелската игра с другарчетата в детската градина. Това дете беше ти!

Или все още си?!