Част II: Синдромът на послушното дете

Част II: Синдромът на послушното дете 

В първата част на статията:

                  https://lubomiradimitrova.blogspot.com/2021/01/blog-post_30.html?m=1

се постарах в най-общ план да очертая някои видове родителско поведение, което влияе разрушително върху детското развитие. Може би няма родител, който не е казвал на детето си „НЕ прави това“, „НЕ пипай там“ и т.н. Това в никакъв случай не ви прави лоши родители. Всеки здравомислещ родител отглежда децата си, воден от мисълта да направи най-доброто за тях. НЯМА ПЕРФЕКТНИ РОДИТЕЛИ, ИМА РОДИТЕЛИ, КОИТО УМЕЯТ ДА СЕ ВСЛУШВАТ В ЕЗИКА НА ДЕЦАТА СИ! А децата невинаги говорят с думи! Повечето пъти те ни „говорят“ с действия; чрез своите опити за отстояване, които често наричаме „инат“; понякога ни „говорят“ чрез неистов плач, а друг път „се цупят“. Но с всичките тези начини на изразяване малчуганите искат да ни „кажат“ нещо.

·       Представете си следната ситуация: Прибирате се от работа, а детето ви е решило за „добре дошли“ да ви посрещне с прекрасна рисунка върху стената в хола! За детето рисуването върху стената неминуемо е било голямо удоволствие. А вие няма да горите от щастие, предполагам. Съществуват два възможни начина на действие, които в психологията се наричат прав и грешен път на действие:

1.     Грешният път предполага да започнете да крещите на детето си или да го „обстрелвате“ с фрази от рода на: „НЕ прави това НИКОГА повече“, „Омръзна ми от теб, само бели вършиш!“, „ Как НЕ можеш да си като другите деца и да ме слушаш?“.

Тръгвайки по грешния път, се опитайте  да се погледнете отстрани: вие крещите на едно малко и беззащитно дете, което дори и не е предполагало че неговите действия ще ви изкарат извън контрол. Освен първоначалния стрес и стъписването от повишения тон на родителя, детето остава с впечатлението, че нещата, които носят удоволствие и го правят щастливо, са нередни и забранени. Фразата „Как не можеш да си като другите деца?“ е АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНА не само за тази ситуация, а и за която и да е друга! Сравнението с другите деца влияе разрушително върху развитието на детето. Това дете един ден ще се превърне във възрастен, който постоянно се опитва „да догони“ някого и е възможно въпреки успехите си, да не се чувства удовлетворен и достатъчно успял, което от своя страна поражда тревожност, нереалистично понижение на самооценката и така порочният кръг се завърта.

2.     Правият път предполага обяснение на детето, че стената не е място за рисуване, но преди това родителят е добре да отрази с похвала рисувателните умения на детето или поне ентусиазма и желанието му да рисува и да твори.

„Браво! Виждам, че искаш да рисуваш и да твориш. Предлагам ти утре да отидем и да купим повече моливи и скицник и вече ще твориш там“.

    Поднесено по този начин, че стената не е място за рисуване, детето няма да загуби вътрешния си импулс и желание да твори и да се занимава с дейности, които му доставят удоволствие и го правят щастливо.

   Деструктивната критика под формата на крясъци и викове може само да стресира детето в първия момент, а в следващия: то да реши да „си върне“ на родителите, като започне отново да рисува по стените. Но забележете: този път рисуването няма да му носи това удоволствие от самата дейност, която извършва, а фокусът ще бъде изместен към „отмъщението“ на мама и тати. Така несъзнателно учим децата да отмъщават и да не усещат насладата от творчеството заради самото творчество.

   Конструктивното утвърждаване подкрепя детето и го кара да се чувства уверено, че родителите му го подкрепят в „пътя на щастието“. А стената ще се пребоядиса. Дори в момента на случката да ви изглежда „края на света“, нищо не се е случило, щом детето ви е живо, здраво и щастливо!

 

·       Не са рядкост и ситуации, в които децата са подложени на „емоционален рекет“. Емоционалният рекет по своята същност е една мощна форма на манипулация, при която близките до детето хора го заплашват – директно или индиректно, че ще го накажат, ако не направи исканото от тях. Друга любима дума на много родители, освен отрицанието „НЕ“, е думичката „АКО“, независимо дали я използват в изречения, включващи заплашителна забрана, или в изречения, представляващи „сделка“ между родител и дете, в полза на родителя.

„АКО не спреш да разхвърляш, ще...“

„АКО си подредиш стаята, ще ти купя...“

   И двете фрази не са подходящи за възпитанието на детето. В момент, в който ви се прииска да изречете думата „ако“, нека светне една лампичка, която да ви напомни, че „ако“ предполага условност: тоест поставяте условие, за да дадете нещо от себе си, в случай, че то е изпълнено!

     В първия случай: „АКО не направиш това, аз ще ти забраня да гледаш телевизия“,  до детето достига послание, че винаги трябва да върши желаното от родителите си, защото иначе няма да има право на любимите си занимания. Постепенно в живота тези пораснали „послушни“ деца не очакват просто да бъдат щастливи, без преди това да преминат през някакви трудности и несъзнателно избират трудния път в живота, дори когато имат и по-лесна алтернатива. Най-общо тези хора живеят на принципа: ПЪРВО НЕУДОВОЛСТВИЕТО, ЗА ДА ЗАСЛУЖА УДОВОЛСТВИЕТО!

      Във втория случай: „Ако си подредиш стаята, ще ти купя нов таблет“, до детето достига посланието, че за всяко извършено от него действие, то трябва да получава някаква „награда“. В този случай е много вероятно в желанието си да подчиним детето чрез „подкуп“, то всъщност да „инвестираме“ в неговото превръщане в манипулатор, който да иска в замяна нещо. Това поведение се пренася и в живота на порасналото вече дете.

     В първия случай родителите „изнудват“ и манипулират емоционално детето си, а във втория случай те създават от него манипулатор!!!

   Най-добрият вариант е да се въздържате от използването на думата „ако“.

·       Много родители се опитват да забранят на децата си негативните емоции или дори да ги отрекат! Лявата хемисфера на мозъка отговаря за логическото мислене, а дясната хемисфера за емоциите. Децата, особено между 4-5-6-годишна възраст, „бликат“ от емоции, т.е. доминира дясната хемисфера, но не могат да изрекат какво чувстват всъщност. Тук е мястото на родителя да назовава емоциите на детето, а и своите собствени, защото децата усещат какво се случва в емоционалния свят на родителя, просто понякога се затрудняват да го назоват с правилните думи. Не е срамно, когато нещо ни е натъжило да кажем на детето си: „Сега съм тъжен/на, но това е съвсем нормално. Скоро отново ще се усмихвам.“

   

    Когато назоваваме детските емоции, обаче, е полезно за децата да включим и обяснение, например: „Ти си тъжен в момента, защото времето е лошо и няма да можем да отидем на пикник, но в първия слънчев уикенд ще отидем. Хайде сега да си организираме пикник у дома“.

  Обвързването на емоцията с конкретния случай помага на децата, защото те разбират най-добре, когато им се ПОказва, а не просто, когато им се казва.

  Всеки нормален човек се гневи. Възрастните се гневим на трафика, на задръстването в пиковите часове, че няма място за паркиране, че не ни е хванала „зелената вълна“ на светофара, че и днес трябва да останем след работа допълнително. Тогава защо много родители се опитват да „забранят“ на децата си негативните емоции? Отговорът е прост: Защото те самите не знаят как да се справят с тях, а това прераства в незнание как да научим децата си да се справят със своите емоции. В този ред на мисли, децата също се гневят: за счупената играчка, за домашните, за училището и учителите. Те чувстват същото като нас, просто нещата, към които е насочена емоцията им, са различни и свързани с това, което ги вълнува на тяхната възраст. Редно е да научим децата си по един безболезнен и здравословен начин да се гневят. Да се крещи и да се удря не е удачно и децата трябва да знаят това, но те и не биха си позволили такова поведение, ако родителят не е дал такъв пример. Но е много удачно да предложим на детето алтернативи:

„ Хайде сега с теб ще напишем едно яростно писмо, в което ще изразиш какво чувстваш, и след това ще го скъсаме и хвърлим“.

  Разбира се, ако детето е в училищна възраст и може да пише, е добре само да се заеме с написването му, а в противен случай, бихме могли да предложим на детето да ни диктува и да използваме самия процес за възпитаване на емоционалната интелигентност у детето.

 Много по-здравословно е дори детето да удари по възглавницата, или дори да скъса няко плюшена играчка, отколкото да пренася гнева си върху човек или предмет на приятел в детската градина или училище. Забранявайки на децата да изпитват негативни емоции, ние отричаме тяхната най-естествена природа. Изисквайки от тях да са „послушни и кротки“, те се превръщат в една БОМБА СЪС ЗАКЪСНИТЕЛ! Когато стрелката е била дълго в една посока, когато механизмът й се отпусне, той рязко отива на противоположната страна! Натрупаният гняв се превръща в силен агресивен импулс, който „напира“, за да бъде освободен.  Затова реплики от рода на: „ Не се ядосвай“, „ Не си въобразявай, не си тъжен“, „ Не плачи“, „Стегни се“, децата „си превеждат“ единствено и само като „НЕ ЧУВСТВАЙ! ТИ НЯМАШ ПРАВО ДА ЧУВСТВАШ“!!! А едва ли целта на родителя е да възпита един емоционален инвалид!

   Позволявайки им негативните емоции, ние всъщност учим децата си, че не е срамно и страшно да се ядосваш, но не е добре да удряш. Постепенно с възрастта децата се научават да контролират импулсите си в степен, в която да не нараняват себе си и другите около себе си. Тогава не им е необходим предмет, по който да удрят, а един разговор с някого, ДОРИ И СЪС СЕБЕ СИ, назовавайки ясно и отчетливо на глас какво ги е ядосало и разгневило, снижава напрежението и ги връща „коловоза“. За да се стигне до там, обаче, трябва да преподадем основния урок на децата си той се състои не в друго, а в това  да признаем и пред себе си, и пред детето, че то не е щастливо точно в този определен момент и нещата не са такива, каквито на него му се иска да бъдат, но ще се променят и няма да е винаги така.

Темата е неизчерпаема и подлежи на продължение. Със сигурност всеки родител би намерил нещо за себе си в горните редове.

ПЕРФЕКТНИЯТ РОДИТЕЛ е мит. Всичко се заключава в това да правите най-доброто, на което сте способни, за да растат децата ви здрави, жизнени и щастливи и най-важното: да вярват, че светът не е враждебно и опасно място, а напротив: светът е прекрасен и всеки ден се случват чудеса!

Всяко дете е малка вселена! Всяко дете ни учи на нещо! Всяко дете иска да научи нещичко от нас като по-възрастни! Нека никога не забравяме, че децата имат нужда само от любов, сигурност и общуване, а не само от i-phone, нова телевизионна игра и бутикови дрешки и играчки!