Защо отричаме тъгата?

 

    Много пъти съм се сблъсквала очи в очи с тъгата. Много пъти се е настанявала във всяка моя клетка. И точно тази тъга е карала от очите ми да вали пороен дъжд. Но не се срамувам. И не съм се страхувала, че ще предизвикам съжаление...Защото не съм го целяла. И не съм се чувствала слаба. Именно в сълзите съм намирала онази сила, от която съм имала нужда в момента. Така е и до днес.



   Сигурна съм, че и на вас ви се е случвало, когато плачете, някой да се опита да ви окуражи с репликата: „Стегни се!“. Но моите чувства са на друго мнение, а аз нямам против да им предоставя възможността да се проявят. Сълзите предизвикват душевен катарзис. Същото усещане като след продължителен валеж: за чистота и приятно очакване на дъга. Ето това усещане не ми позволява „да се стегна“.

   И всъщност защо отричаме тъгата? Тъгата е емоция, която аз си позволявам да изпитам, защото не искам да се превърна в емоционален инвалид. Днес ще отрека тъгата, утре неудовлетворението. Постепенно ще се озова в един собствен свят, в който съм отрекла палитрата от емоции и чувства, които ме правят човек.

   Защо възпитаваме децата си (особено момчетата), че не трябва да са тъжни и да плачат? Нима искаме и тях да превърнем в емоционални инвалиди?! Не е ли по-добре да им помогнем да открият смисъла в тъгата си? Ако не сте успели все още, не е късно. При мен осъзнаването на тъгата дойде, когато бях на двадесет години, а Виктор Франкъл ми помогна много с книгата си   „ В търсене на смисъл“. Вие можете да откриете каква е функцията на тъгата в друга книга, в някоя необикновена ситуация от ежедневието или да се погледнете в огледалото и да го прочетете в собствените си очи.



   Нека не забравяме, че тъгата е най-трайната емоция. Само когато си позволим да усетим вкуса й, само тогава сме способни да изпитаме емпатия и да разберем какво всъщност преживява другият, когато е тъжен. А ние сме създадени, за да бъдем заедно и да съпреживяваме момента и емоцията, която той ни носи.

   Емоционалното състояние проявява тенденция към усилване при всяко преосмисляне на случилото се. Затова: не живейте със спомени, а създавайте нови, и не рационализирайте. Не дълбайте в миналото и не преживявайте отново тъгата. Тя  е преминала веднъж през вас и е оставила своята следа. Намерете тази следа, а не се връщайте отново на емоцията.

  Тъгата е и въпрос на адаптация, въпрос на способност за приемане и смирение във връзка с нещата, които не можем да променим. Тъгата е нормална човешка емоция. Ние сме хора! Изпитвали сме я и вероятно пак ще я изпитаме! Отричането й не ни помага. Време е да я приемем и да й отделим място в сърцето си, за да бъде и тя удовлетворена, че ще донесе дъга след дъжда, който е предизвикала!

 


Коментари

Популярни публикации от този блог

Чувствам, следователно съществувам!

Част II: Синдромът на послушното дете