За умрялото минало, пропуснатото настояще и нероденото бъдеще!

 

Днешният средностатистически човек е високоинтелигентен, но НЕосъзнат. Все още има хора, които приемат с ирония схващането на психолози и психотерапевти, че всичко започва от детството. Грешките, които родителите допускат в отглеждането на децата си (в повечето случаи несъзнателно) определят пътя на децата. Ако възпитаме децата си да опитат, въпреки предаваните поколения наред цивилизационни заблуди, то те ще берат продовете на промяната. Точно тези деца са щастливи ТУК и СЕГА, в този момент. Тези деца стават осъзнати хора, които приемат грешките за уроци, а успехите за стимул. Тези деца са с по-висока самооценка от другите, които са научени винаги да се питат :“Ами какво ще кажат хората?“.

    Зад отговора „Добре съм“ много хора крият своята неудовлетвореност от живота, който водят,  примесена с носталгия по миналото и надежда за бъдещето. А какво се случва точно в този момент? 

   Човекът на ХХI век живее или в умрялото минало или в нероденото бъдеще. Или мисли какво е могло да бъде, или какво ще бъде. И се  губи  смисълът  на настоящето. Успоредно с това се губи и смисълът да живеем. Вчера е минало, утре е под въпрос. Не казвам, че е хубаво да се откажем от каквито и да е планове, мечти и стремежи! Но животът в илюзорния свят на миналото или на бъдещето е причината да не работим за целите си в настоящето.

     Но как да научим децата си да живеят в настоящето, като ние самите сме закърмени с идеята винаги да мислим за светлото бъдеще? И така постепенно забравяме, че живеем ДНЕС. Българинът обича децата си, но знае ли да ги уважава?! Защото значенията на думите ОБИЧ и УВАЖЕНИЕ  са коренно различни. Ние правим всичко за децата си от ОБИЧ, но ни е трудно да осъзнаем, че те имат своите желания, мечти и виждания за света. Не направим ли тази разлика, ние вечно ще се въртим в омагьосания кръг на това да ИМАМЕ материални придобивки, вместо да БЪДЕМ тук и сега. Но и това желание за притежания има своето логично обяснение. Липсващите прегръдки на мама и грижата на тате в детството водят до травматични липси, които вече порасналите хора запълват с материални придобивки. Защото природата не търпи дефицит! На мястото на липсващото, идва нещо друго! Обикновено това са метаудоволствия ( т.нар. „менте удоволствия“), водещи до менте живот!!!

  Крайно време е да се научим да казваме „да“ или „не“, защото това е нашето желание, а не защото така е прието или така искат другите около нас. Крайно време е да се научим да бъдем слаби и да помолим, когато имаме нужда! Крайно време е да приемем, че е възможно и да ни откажат, когато помолим! Крайно време е да си позволим и неуспеха!

 

     Защото само който познава и двете страни на една монета, е способен да живее в настоящето!